Психологически поглед към изселването на турците от България през 1989 г.
Как един евфемизъм побра в себе си векове разместване и болка.
Слав Славов, доктор по психология
Въведение: думата, която прикри болката
„Голямата екскурзия“ е едно от онези словосъчетания, които звучат почти безобидно.
Дори леко.
Почти като спомен от ученическите години.
А всъщност зад него стои едно от най-мащабните изселвания в най-новата история на България – насилственото напускане на страната от стотици хиляди български турци през лятото на 1989 година. Събитие, което официалният език омекоти, но човешката психика никога не успя да преработи напълно.
Тази статия не е опит за политически анализ и не търси исторически реванш. Тя е опит да се погледне на „Голямата екскурзия“ като психологическа и колективна травма – преживяване, което засяга не само изселените, но и обществото, което я е допуснало, преживяло и до голяма степен – замълчало.
За да бъде разбрана тази травма, е необходимо тя да бъде поставена в по-широк исторически контекст, отвъд удобните опростявания и националните митове.
Историческа рамка: Балканите като пространство на насилие и разместване
Историята на Балканите трудно може да бъде разказана без насилие, преселения и прекъснати животи. Още с идването на османците през XIV век по българските земи и падането на средновековна България през 1396 година под властта на Османска империя, регионът се превръща в пространство на дълбоки демографски, религиозни и културни промени.
Векове по-късно, след Освобождението на България в резултат на Руско-турската война 1877-1878 година, започва обратен процес – изграждане на национални държави, често съпроводено с изтласкване, асимилация или насилствено изселване на „другите“.
Важно е да бъде казано ясно:
геноцидът, етническите прочиствания и масовите депортации не са изключение, нито монопол на една държава или един народ. Те са практика, използвана от почти всички балкански общества в различни исторически периоди – включително от Османската империя, от съвременна Турция и от нововъзникналите балкански национални държави.
Този контекст не служи за оправдание. Той служи за разбиране.
Защото травмите, които не са разбрани в историческата си дълбочина, много по-лесно се повтарят – под нови имена и с нови евфемизми.
Религиозен контекст и принадлежност
За много хора религията не е само въпрос на лична вяра, а дълбок елемент на културна и общностна принадлежност. В условия на насилствено изселване именно тази принадлежност често се оказва последната устойчива опора – нещо, което дава смисъл, структура и усещане за непрекъснатост, когато външният свят се разпада.
Религиозната идентичност рядко съществува изолирано. Тя се преплита с история, политика и колективна памет, което я прави едновременно източник на вътрешна стабилност и причина за външно маркиране като „друг“. В този смисъл вярата може да бъде преживяна както като защита, така и като допълнителен слой уязвимост.
Темата за религията като модел за смисъл и морално ориентиране е разгледана в статията за Исус Христос като човек, Бог или модел за вяра, където се поставя въпросът как религиозните фигури функционират не само като обект на поклонение, а и като психологически ориентири в периоди на криза и несигурност.
От своя страна историческият и културен анализ на Мохамед, исляма и тяхното място в историята предлага перспектива към ролята на ислямската традиция като носител на идентичност, памет и общност – особено в ситуации на миграция и принудително разместване.
Тук не става дума за религиозно противопоставяне или догматичен прочит, а за разбирането, че вярата често се вплита в психологическото оцеляване. В контекста на „Голямата екскурзия“ религията се явява още един слой на преживяната загуба, но и потенциален ресурс за вътрешно съхранение и възстановяване.
Защо „Голямата екскурзия“ не беше екскурзия: езикът като форма на насилие
Едно от най-дълбоките измерения на травмата, свързана с изселването през 1989 година, не се крие само в самото събитие, а в езика, с който то беше назовано. Думата „екскурзия“ предполага доброволност, временно отсъствие и възможност за завръщане. Тя носи усещане за лекота, движение и избор. В този смисъл използването ѝ за описание на масово, принудително напускане на домове представлява форма на символично насилие.
Езикът не просто описва реалността – той я оформя. Когато едно травматично преживяване бъде облечено в омекотен, почти невинен израз, това затруднява възможността то да бъде разпознато като насилие. Хората, които напускат, губят не само домовете си, но и правото да назоват собствената си болка. Те не са „прогонени“, а „изпратени“. Не са жертви, а „пътуващи“.
Подобни езикови стратегии не са изключение в историята. Те често се използват от държави и институции, за да направят трудните решения по-поносими – и за извършителите, и за свидетелите. В този смисъл „Голямата екскурзия“ не е просто название, а механизъм за психологическо дистанциране, който позволява на обществото да преживее случилото се без да се изправи пряко срещу неговата жестокост.
За засегнатите хора обаче ефектът е обратен. Когато травмата не може да бъде назована, тя не може да бъде и оплакана. Липсата на точни думи оставя преживяването „замразено“ – то не принадлежи нито изцяло на миналото, нито може да бъде интегрирано в настоящето. Именно тук започва дългият живот на психологическата травма, която не крещи, а мълчи.
Какво представлява травмата от изселване – психологически поглед
Травмата от изселване не се свежда до самото преместване от едно място на друго. Тя е преживяване на внезапна загуба на сигурност, при което познатият свят изчезва за кратко време и без възможност за вътрешна подготовка. Домът, социалната среда, езикът и усещането за принадлежност се разпадат едновременно, оставяйки човека в състояние на дълбока несигурност.
Психологически това преживяване често води до трайна тревожност, повишена вътрешна напрегнатост и усещане, че животът може отново да бъде прекъснат по всяко време. При някои хора тази тревожност остава дифузна и постоянна, при други се проявява под формата на внезапни панически реакции, особено в ситуации, които напомнят за загубата на контрол и избор.
Не е рядкост травмата от изселване да бъде съпроводена и от социално отдръпване. Чувството, че някога си бил нежелан или принуден да напуснеш, може да остави дълбок отпечатък върху начина, по който човек се свързва с другите. Това понякога се изразява в трудности при изграждането на доверие, усещане за „временно присъствие“ и склонност към изолация.
При част от преживелите изселване се наблюдават и депресивни състояния – чувство за празнота, загуба на смисъл, емоционално изчерпване. Те не винаги се разпознават като пряка последица от миналото събитие, а често се преживяват като „характер“ или „съдба“. Към това нерядко се добавят и нарушения на съня, които поддържат усещането за постоянна вътрешна нестабилност.
В своята същност травмата от изселване е травма на принадлежността. Тя оставя след себе си не толкова конкретен спомен, колкото трайно телесно и емоционално знание: че домът може да бъде отнет, а мястото ти в света – поставено под въпрос.
Децата на „Голямата екскурзия“ – травма без спомен
Една от най-тихите, но и най-дълбоки последици от изселването през 1989 година се проявява при децата. Много от тях са били твърде малки, за да запазят ясни спомени от самото събитие. Въпреки това преживяното не изчезва. То остава под формата на емоционални следи, които се проявяват по-късно в живота – често без ясен разказ и без думи.
За детската психика внезапното напускане на дом, разделянето с близки и усещането за страх у възрастните създават силно преживяване на несигурност. Когато няма обяснение, няма ритуал на сбогуване и няма възможност за въпроси, детето „попива“ тревогата като нещо нормално. Така се формира базово усещане, че светът е непредсказуем, а принадлежността – условна.
Тази травма често се предава и междупоколенчески. Родителите, които самите не са имали пространство да осмислят и оплачат преживяното, неволно предават мълчанието, напрежението и свръхбдителността на децата си. Така „Голямата екскурзия“ продължава да живее не само като историческо събитие, а като вътрешно преживяване, което се разгръща години по-късно.
Разпознаването на тази форма на травма е важна стъпка към нейното прекъсване. Когато преживяното бъде назовано и поставено в контекст, то престава да бъде безименна тревога и започва да се превръща в разбираема част от личната и семейната история.
Заключение
„Голямата екскурзия“ често остава в общественото съзнание като исторически факт или политически епизод. Но за много хора тя е преживяване, което продължава да живее вътре в тях – като несигурност, мълчание и трудно назовима болка. Разпознаването на това събитие като психологическа травма не цели обвинение, а разбиране. Само когато преживяното бъде поставено в думи и контекст, то може да престане да тежи като нещо неизказано.
Именно в това назоваване се крие и възможността за промяна. Когато травмата бъде призната, тя престава да бъде съдба и започва да се превръща в опит – труден, но осмислим. Паметта тогава не е затвор в миналото, а тих ресурс за по-сигурно присъствие в настоящето и за изграждане на бъдеще, в което принадлежността вече не е под въпрос, а психиката и вътрешното здраве имат пространство.